коментари > анализи


Първата цигулка на щурците - Христо Фотев

Поетът Деньо Денев предостави на exporter.bg своето есе за Христо Фотев, смайващо с поетичната си сила и проникновение

В българската литература Богът на поезията, колкото е бил благосклонен към Пейо Яворов – толкова по-късно е и към Христо Фотев. Поетът, който определи за себе си ролята – първа цигулка на щурците!

Имам вътрешното усещане,че духът на Фотевата  поезия е обагрен с едни от най-дивните цветове на словесната  вселена – Артюр Рембо и Александър Вутимски.

Не съм търсил и не искам доказателства  в подкрепа на това чувство,за да не  нараня обсебилата ме магия.

Мисля също,че по-малко поетическият тембър и повече човешките жестове на Иван Пейчев са привличали Христо Фотев. Той ги приема за свои и с тях участва в пантомимата на живота.

„Животът ми е моето призвание”
изповядва Дон  Кихот, който в случая се явява  говорител на поета. Това признание е изваяна крилата фраза, наподобява движението на рапира. Но рапира, държана от опитната ръка на достоен рицар.

Такъв рицар на българското слово  е Христо Фотев.

Той е победител: с атомите на живота  облъчи своето слово и сега словото му има сиянието на самия живот. Това сияние прави единствени и неповторими образите в неговата поезия. А те са майката и бащата, любимите и децата,най-голямото събитие – Морето, сезоните и гларусите, Слънцето и Луната, птиците и цветята, делфините и морските дървета, градовете – Истанбул, Бургас /най-вече!/, Созопол и… Лисабон. И в този дълбоко личен и космически по своите духовни мащаби свят най-съкровено място заема България.

Христо Фотев сам  ни подава ключ за своята поезия със следните стихове:
„… аз ще се боря със живота, който
ни ражда за любов, а после страшно
враждува с любовта…”


В тази борба той намира човешкото си щастие /обикната, многократно употребявана от поета дума!/ и шанса си на творец. Неговите оръжия са Словото и Любовта на беззащитното му сърце.

Двама от боговете – на Светлината и на Водата – са налели най-много от божествената си кърма в чашата на поетовата душа. Мисля  така, защото светлината е най-първата сестра на Любовта, а водата  е от кръвната група на  Свободата – единствената, в която поетът  е разтворен докрай, целият.

И докато контрапункт на думите е мълчанието, то  винаги на срещуположната страна на  живота  стои смъртта. На нея Фотев е посветил специална декларация /опит за манифест/. Красноречиви са нейните последни редове:
„Безмилостна – без милост съм и аз
към вас, госпожо, просто аз се смея
/но през сълзи/ пред тъпата ви власт
не да смъртея с вас, а да живея
е моят избор…”


Заявеният избор и най-вече цялата поезия на Христо Фотев, озарена от изключително жизнелюбие, е прекрасно „Да” на живота и категорично „Не”  на смъртта.

Неговите метафори покоряват въображението не само с яркостта си, но и със своята внезапност.Тръпката от изненадата прибавя нов силен нюанс в хедонистичното преживяване  от досега със словото. Като  светлинен лъч пред очите ни избликва метафората:
„Локомотивът е пробуден лебед”.

Лебедът чудесно ме подкрепя. Но аз съм повече благодарен на  пробуждането, защото всеки път то се явява като ново раждане и поредно откриване на света. И навярно откривателската страст на поета  го е накарала да отъждестви локомотива с лебеда,
когато общото между тях е само първата им буква.

В българската литература Богът на поезията, колкото е бил благосклонен към Пейо Яворов – толкова по-късно е и към Христо Фотев. Поетът, който определи за себе си ролята – първа цигулка на щурците!

Деньо Денев

 

 
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер

Анкета

Ще стане ли България Силициевата долина на Балканите?
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер