Време за театър

за ценители > сцена

Време за театър

„Лисичета“ и „Котката със сините очи“

Колко самотни сме

Ангелина Василева е поетеса, преводачка, преподавателка по английски език и управител е на фондация „Софийски салон за поезия“. Обича да ходи на театри и концерти, да разглежда музеи и изложби и да пътува.

През януари вниманието ми беше привлечено от две пиеси в софийския театрален афиш – „Лисичета“ на Лилиан Хелман, постановка на Бина Харалампиева в Народния театър „Иван Вазов“, и „Котката със сините очи“ с автор и режисьор Калин Арсов, която се играе на Камерната сцената на театър „Сълза и смях“.

Лилиан Хелман, една от най-силните жени драматурзи на 20 век, описва в „Лисичета“ борбата за пари и власт в богато семейство в щата Алабама през 1900 г. Премиерата на пиесата е на 15 февруари 1939 г. в „Нешънъл тиътър“ в Ню Йорк. С предълъг списък от постановки и адаптации, тя присъства на Бродуей и днес в репертоара на Манхатън тиътър клъб. Влиза за пръв път в репертоара на Народния театър преди 70 години. Амбициозната нова постановка е от този сезон и режисьорският избор на актьори предполага дълготраен успех на сцената - в „Лисичета“ играят Ана Пападопулу, Дарин Ангелов, Иван Юруков, Марин Рангелов, Радина Боршош, Теодора Духовникова, Христо Петков, Цветан Алексиев и Цветомира Даскалова.

Известен по-скоро като актьор, Калин Арсов поставя „Котката със сините очи“ в началото на 2017 г. Той е и неин продуцент. С представлението на 25 януари пиесата му отпразнува своята крехка първа годишнина на софийска сцена в наполовина пълна зала.

Но онези, които се бяха престрашили да отидат на театър в това грипно време, не останаха разочаровани – изпълненията на Радосвета Василева и Добрина Гецова бяха великолепни. И макар че в анонса сюжетът е описан като „сблъсък на мирогледите на две възрастни жени“, най-възторжено ръкопляскаше групичка девойки на втория ред.

Двете пиеси са много различни, но имат и нещо много общо – темата за самотата. В „Котката със сините очи“ тя звучи като постоянен рефрен в спомените на две вече възрастни приятелки от детството, при това съпернички в първата си несподелена любов. При тях самотата е сякаш орис. В „Лисичета“ основна тема е алчността, един от седемте смъртни гряха според католицизма. Самотата се явява последен, драматичен акорд в триумфа на главната героиня, която в битката за надмощие в семейния клан съзнателно се лишава от присъствието и обичта на най-близките си.

Тези пиеси се играят на софийските сцени, докато информационните агенции разпространяват новината, че в Англия правителството ще назначи министър на самотата. По този повод се публикуват ужасяващи данни – от 65 милиона британци, 9 милиона са самотни. И ако имаме смелост да погледнем нещата в очите, трябва да признаем, че това е проблем не само на Острова, а на цялото съвременно общество. Защото всеки от нас в един момент би могъл да се окаже седмият самотник в тази статистика.

В декора на „Котката със сините очи“ присъства един странен на пръв поглед предмет, неприсъщ на концепцията за жилище от втората половина на 20-ти век, където се предполага, че е застинала мебелировката в дома на една пенсионирана учителка. Това е чеизен сандък, който днес може да се купи за специален акцент в интериора само от антикварен магазин.

Някога жените в семейството подготвяли с обич и грижа в продължение на години чеиза на момичето – платно, везби, губери, ризи, накити – и ги кътали в нарочно изработен писан сандък, който тръгвал с него, когато то се омъжи. И където и да го отвеждала съдбата след това, момичето - вече жена, майка, баба – продължавало да събира в този сандък най-скъпите си вещи и спомени...

На момичетата, които бурно ръкопляскаха в края на спектакъла, ще пожелая да помнят винаги, че преди да се превърне в спомен, всяко щастливо преживяване е настояще - трябва да му се радваме, докато е с нас, и да не позволим да си отиде по наша вина. И винаги да пазят в сърцата си своя „чеизен сандък“ със спомени.

Препоръчам и двете пиеси.