коментари > интервюта

Единствената ми задача е да бъда жив

(Зимата на 1993 г. Отивам на интервю с Христо Фотев. С големия поет се запознах в Сливен. Беше невероятна поетична вечер, организирана в негова чест от поета Деньо Денев. За нея ще разкажа друг път.

А сега вървя в спомените си по Евлоги Георгиев, където той живее с Виолета и с дъщеря й. Купил съм бутилка ракия. Посрещат ме сърдечно. Виолета сипва за вечеря борш. Христо го овкусява поетично. Казва, че е приготвен по рецепта, която някога в Будапеща му споделил големият унгарски поет Дьорд Сонди.

Продължава сладкодумно, че неговият специалитет е рибената чорба, която прави за приятели в Равадиново всяка година. По негова рецепта. Цял казан - да има за всички.

След което отпива от ракията и замезва с борш. И нито хапка хляб.

Това беше много специална вечер, в която той ми даде не само интервю, но и своето гостоприемство.)

“Тоя влак за Бургас е тъй бавен.” Все тъй бавен ли е този влак за Бургас?

- Добре е да има влакове за Бургас. С бързината ние ще се справим. Да се стигне до Бургас и да се избяга от Бургас.

Навремето казваха, че Недялко Йорданов е “желязната ръка”, човекът, който здраво държи юздите на културния живот в Бургас. А за вас говореха като за някой бог. Сега и двамата ви няма там. Какво му остана на Бургас?

- Бяхме двамата просто там. Бяхме на местата си. По клаузите на един неписан договор между мене и Недялко ние създадохме това дружество към Съюза на писателите. Единствено в България, органично, нито един човек от София в него.

Условието беше да има трима членове на СБП. Те бяха налице – Слав Чернишев, Недялко Йорданов и аз. Все едно дали сме в София, или в Бургас. Нали това беше задачата ни. Да не се провинциализира писателската общност в Бургас.

Недялко Йорданов за разлика от мен се оформи като един великолепен театрал. Той е човек на театъра, на големия театър. Дали ще е в Бургас, София, Париж, е все едно за него.

Аз също съм театрал в един по-законспириран момент. За мен самият живот е един огромен театър, в който обаче не всички хора са актьори. Има мощни актьори, има и слаби актьори. Но има една много рядка порода, ако си истински актьор.

Вървиш по улицата и го срещаш. Може би се казва Петко Благоев (Пандира), Георги Калоянчев, Димитър Еленов, Ивана Джеджева и много други още. Мъже и жени, хора мощни, сложни, неприемащи бита, живота в най-долните ниши. Те винаги искат и и не могат да не го направят празничен, весел, добър.

Все още ли изпитвате към себе си любовна омраза?

- Да. Не обичам да се занимавам със себе си, но е невъзможно обратното.

Преди година в една “Всяка неделя” казахте, че ви липства физическото присъствие на Иван Пейчев. Какво още ви липсва днес?

- Не само Иван Пейчев. Аз съм смешен човек. Догодина на 25 март навършвам 60 години. Сериозна възраст, ми казва Виолета. В тая възраст аз още не мога да приема смъртта на хората, които са били с мен, които съм обичал и са ме обичали.

И мисля, че единствената ми задача сега, на тая възраст, в тоя свят, в края на века, е да бъда жив. Защото умра ли, всички хора, като Иван Пейчев, Атанас Далчев, Стоян Добрев (Бизона), майка ми, баща ми, ще умрат за втори път с мен. Това аз няма да позволя, колкото и смешно да звучи.

Може би ви липсва едно светло момиче като Петя Дубарова?

- Липсва е малко казано, недостатъчно. Несравнимо момиче. Трябваше да я опазя. Но дори и аз не успях. Иначе живея заобиколен с прекрасни момичета. Те са мои дъщери. Ива, Мария, Елена, Антоанета, Дарина. Това, бих казал, е моята истинска охрана, моите истински бодигардове пред тъмните сили в тоя свят.

Преди време казахте, че търсите големия предател, защото нещо голямо във вас е трябвало да бъде предадено. Все още ли мислите така?

- Предателството е лична категория. И много тайнствена. Защото трябва да бъдеш непрекъснато нащрек. На всяка своя секунда, минута, час, ден, година в живота си. Не знаеш какво ще те подведе – коя дума, жена, мъж, дете.

Самият аз мога да се предам. Да се подмамя независимо от компаса, който ми показва посоките. Защото гласът на сирените отеква все още и е страшно, ако не си завързан за мачтата.

Трябва да има какво да се предаде, за да си предател. Самият аз не съм се предавал. С какво бих могъл да заменя тоя ужасен и тъй прекрасен живот. От първия ми ден до сега.

Какво се случи с алманах “Море”? В тая история не ви ли предадоха?

- Беше естествено да се случи, като навсякъде в България. Беше хубаво издание. Летвата беше в вдигната високо. Имаше хора, които не можеха да скочат летвата. Те го доказваха това с години. Някои от тях са мои приятели, други не.

И решиха да правят едно свое списание “Море”. Излязоха няколко броя. Стана ясно, че не може така. Това списание трябва да бъде четено, търсено. Просто аз им позволих да се убедят в собственото си безсилие. Между тях има хора с качества, надарени, но има и негодяи.

Съжалявам, че не мога да им помогна, не искам. Въпреки че аз никога не съм напускал града Бургас, и тук, в София, се чувствам посланик на Бургас в буквалния смисъл на думата.

В “Небето се съблича със безмилостно...” казвате: “Убива ме жестокото насилие над думите”. Ако ви повярваме днес, би трябвало да не сте вече жив.

- Поначало сме живели в епоха на насилие. Ние още не можем да отчетем измеренията на насилието. Удивляваха ме тия, които трябваше да го отчитат. С каква лекота приемаха тия текстове, печатаха ги в периодичния печат, издаваха им книги.

Може би те самите са усещали престъплението, което осъществяват. Минаваха метър в буквалния смисъл на думата.

Вас не ви причисляваха към голямата априлска кохорта. Това не ви ли тежеше?

- А, правеха опити. Обаждаха се. Телефони, поздравителни телеграми. Не можеха да си затворят очите за Христо Фотев, не беше възможно. Направиха ме заслужил. Умееха да работят в един план примитивен.

Сега пак има опастност да се повтори подобна история. Понеже на Балканите властта е престиж, сигурност, пари. Всичко това, лакейското, съмнителното, не истински надареното, лети. А истинската поезия е правена от хора противоположни, обратни на другите.

А как живее Христо Фотев днес?

- Живее в София, от литературен труд. Може би съм от малкото професионални писатели, които живеят от своя труд. И то ми личи.

Подготвяте ли нова книга?

- В момента правя една нова книга. Десет елегии. Ще се казва “Аквитански елегии”. Това е моят регион – Бургас, Созопол, Равадиново, Синеморец, дори и потъналият античен град Урдовиза – една печална Аквитания. Всичките елегии са нови, пиша ги в момента.

Може да ви заядат за “Изпълкомът заседава”.

- Никой не може да ме заяде. Бях млад. Вярвах. Показах възможности на поет. Пак с удоволствие мога да се подпиша под “Изпълкомът заседава”.

Кои ваши приятели, поети, писатели се сещат за вас най-често?

- Александър Геров, Първан Стефанов, Нино Николов, Любомир Левчев. Имам удоволствието да бъда обичан от всички млади поети на България. Получавам книгите им.

А Алби?

- Алби е един английски порцеланов сетер. Малък, на 6 месеца. Изключителен приятел, любвеобвилен. Всички мои приятели го обичат и се влюбват в него. Но той е горд.

Димитър Дженев

(Интервюто е публукувано на 12 ноември 1993 г. във вестник "Детайли".)