коментари > интервюта


Единствената ми задача е да бъда жив

На днешната дата преди 10 години от тоя свят си отиде големият български поет Христо Фотев

Предлагаме ви интервю с поета, взето от Димитър Дженев през 1993 г., в което Христо Фотев казва, че живее в София от литературен труд и е поетичен посланик на Бургас

(Зимата на 1993 г. Отивам на интервю с Христо Фотев. С големия поет се запознах в Сливен. Беше невероятна поетична вечер, организирана в негова чест от поета Деньо Денев. За нея ще разкажа друг път.

А сега вървя в спомените си по Евлоги Георгиев, където той живее с Виолета и с дъщеря й. Купил съм бутилка ракия. Посрещат ме сърдечно. Виолета сипва за вечеря борш. Христо го овкусява поетично. Казва, че е приготвен по рецепта, която някога в Будапеща му споделил големият унгарски поет Дьорд Сонди.


Продължава сладкодумно, че неговият специалитет е рибената чорба, която прави за приятели в Равадиново всяка година. По негова рецепта. Цял казан - да има за всички.


След което отпива от ракията и замезва с борш. И нито хапка хляб.


Това беше много специална вечер, в която той ми даде не само интервю, но и своето гостоприемство.)


“Тоя влак за Бургас е тъй бавен.” Все тъй бавен ли е този влак за Бургас?


- Добре е да има влакове за Бургас. С бързината ние ще се справим. Да се стигне до Бургас и да се избяга от Бургас.

Навремето казваха, че Недялко Йорданов е “желязната ръка”, човекът, който здраво държи юздите на културния живот в Бургас. А за вас говореха като за някой бог. Сега и двамата ви няма там. Какво му остана на Бургас?

- Бяхме двамата просто там. Бяхме на местата си. По клаузите на един неписан договор между мене и Недялко ние създадохме това дружество към Съюза на писателите. Единствено в България, органично, нито един човек от София в него.

Условието беше да има трима членове на СБП. Те бяха налице – Слав Чернишев, Недялко Йорданов и аз. Все едно дали сме в София, или в Бургас. Нали това беше задачата ни. Да не се провинциализира писателската общност в Бургас.

Недялко Йорданов за разлика от мен се оформи като един великолепен театрал. Той е човек на театъра, на големия театър. Дали ще е в Бургас, София, Париж, е все едно за него.

Аз също съм театрал в един по-законспириран момент. За мен самият живот е един огромен театър, в който обаче не всички хора са актьори. Има мощни актьори, има и слаби актьори. Но има една много рядка порода, ако си истински актьор.

Вървиш по улицата и го срещаш. Може би се казва Петко Благоев (Пандира), Георги Калоянчев, Димитър Еленов, Ивана Джеджева и много други още. Мъже и жени, хора мощни, сложни, неприемащи бита, живота в най-долните ниши. Те винаги искат и и не могат да не го направят празничен, весел, добър.

Все още ли изпитвате към себе си любовна омраза?

- Да. Не обичам да се занимавам със себе си, но е невъзможно обратното.

Преди година в една “Всяка неделя” казахте, че ви липства физическото присъствие на Иван Пейчев. Какво още ви липсва днес?


- Не само Иван Пейчев. Аз съм смешен човек. Догодина на 25 март навършвам 60 години. Сериозна възраст, ми казва Виолета. В тая възраст аз още не мога да приема смъртта на хората, които са били с мен, които съм обичал и са ме обичали.

И мисля, че единствената ми задача сега, на тая възраст, в тоя свят, в края на века, е да бъда жив. Защото умра ли, всички хора, като Иван Пейчев, Атанас Далчев, Стоян Добрев (Бизона), майка ми, баща ми, ще умрат за втори път с мен. Това аз няма да позволя, колкото и смешно да звучи.

Може би ви липсва едно светло момиче като Петя Дубарова?


- Липсва е малко казано, недостатъчно. Несравнимо момиче. Трябваше да я опазя. Но дори и аз не успях. Иначе живея заобиколен с прекрасни момичета. Те са мои дъщери. Ива, Мария, Елена, Антоанета, Дарина. Това, бих казал, е моята истинска охрана, моите истински бодигардове пред тъмните сили в тоя свят.

Преди време казахте, че търсите големия предател, защото нещо голямо във вас е трябвало да бъде предадено. Все още ли мислите така?


- Предателството е лична категория. И много тайнствена. Защото трябва да бъдеш непрекъснато нащрек. На всяка своя секунда, минута, час, ден, година в живота си. Не знаеш какво ще те подведе – коя дума, жена, мъж, дете.

Самият аз мога да се предам. Да се подмамя независимо от компаса, който ми показва посоките. Защото гласът на сирените отеква все още и е страшно, ако не си завързан за мачтата.

Трябва да има какво да се предаде, за да си предател. Самият аз не съм се предавал. С какво бих могъл да заменя тоя ужасен и тъй прекрасен живот. От първия ми ден до сега.

Какво се случи с алманах “Море”? В тая история не ви ли предадоха?


- Беше естествено да се случи, като навсякъде в България. Беше хубаво издание. Летвата беше в вдигната високо. Имаше хора, които не можеха да скочат летвата. Те го доказваха това с години. Някои от тях са мои приятели, други не.

И решиха да правят едно свое списание “Море”. Излязоха няколко броя. Стана ясно, че не може така. Това списание трябва да бъде четено, търсено. Просто аз им позволих да се убедят в собственото си безсилие. Между тях има хора с качества, надарени, но има и негодяи.

Съжалявам, че не мога да им помогна, не искам. Въпреки че аз никога не съм напускал града Бургас, и тук, в София, се чувствам посланик на Бургас в буквалния смисъл на думата.

В “Небето се съблича със безмилостно...” казвате: “Убива ме жестокото насилие над думите”. Ако ви повярваме днес, би трябвало да не сте вече жив.


- Поначало сме живели в епоха на насилие. Ние още не можем да отчетем измеренията на насилието. Удивляваха ме тия, които трябваше да го отчитат. С каква лекота приемаха тия текстове, печатаха ги в периодичния печат, издаваха им книги.

Може би те самите са усещали престъплението, което осъществяват. Минаваха метър в буквалния смисъл на думата.

Вас не ви причисляваха към голямата априлска кохорта. Това не ви ли тежеше?


- А, правеха опити. Обаждаха се. Телефони, поздравителни телеграми. Не можеха да си затворят очите за Христо Фотев, не беше възможно. Направиха ме заслужил. Умееха да работят в един план примитивен.

Сега пак има опастност да се повтори подобна история. Понеже на Балканите властта е престиж, сигурност, пари. Всичко това, лакейското, съмнителното, не истински надареното, лети. А истинската поезия е правена от хора противоположни, обратни на другите.

А как живее Христо Фотев днес?

- Живее в София, от литературен труд. Може би съм от малкото професионални писатели, които живеят от своя труд. И то ми личи.

Подготвяте ли нова книга?


- В момента правя една нова книга. Десет елегии. Ще се казва “Аквитански елегии”. Това е моят регион – Бургас, Созопол, Равадиново, Синеморец, дори и потъналият античен град Урдовиза – една печална Аквитания. Всичките елегии са нови, пиша ги в момента.

Може да ви заядат за “Изпълкомът заседава”.


- Никой не може да ме заяде. Бях млад. Вярвах. Показах възможности на поет. Пак с удоволствие мога да се подпиша под “Изпълкомът заседава”.

Кои ваши приятели, поети, писатели се сещат за вас най-често?


- Александър Геров, Първан Стефанов, Нино Николов, Любомир Левчев. Имам удоволствието да бъда обичан от всички млади поети на България. Получавам книгите им.

А Алби?

- Алби е един английски порцеланов сетер. Малък, на 6 месеца. Изключителен приятел, любвеобвилен. Всички мои приятели го обичат и се влюбват в него. Но той е горд.

Димитър Дженев

(Интервюто е публукувано на 12 ноември 1993 г. във вестник "Детайли".)

 

 
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер

Анкета

Ще стане ли България Силициевата долина на Балканите?
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер
Банер